„Човекът е човек тогава, когато е на път“ е казал българският поет Пеньо Пенев. Следвайки тази сентенция група приятели решихме да тръгнем на път. Началото и краят му са улица Шипка в София, а средата – връх Шипка и паметникът там. Всичко се развива в един светъл ден – 3-ти март 2012година. Събрахме се в 8 часа в центъра на София, заредихме гориво и хванахме подбалканския път.
Бяхме на около 25 км. от върха, когато заваля силен дъжд, който премина бързо в градушка. Накрая го обърна на сняг. На 4 км. ни спря полицай и настоя да отбием плътно в дясно и да паркираме. Колоната от коли се виеше нагоре, а хората се изкачваха пеш. Към снеговалежа се присъедини силен, студен вятър. Снегът се трупаше, а едно самотно камьонче разхвърляше пясък и сол, поне да предотврати заледяване. Всеки вървеше нагоре заедно със своята компания. Някои пееха, други пиеха, но всички имаха една цел – да се качат на върха и, може би, да усетят нещо различно и необикновено. Зад всеки завой бяха поставени полицаи, които спокойно се грижеха за реда и безопасността.
Когато бяхме на километър и половина от върха, времето стана още по-люто. Наоколо вече нямаше възвишения, които да ни пазят от вятъра и той стана безпощаден. Снегът се забиваше в лицата, все едно се забиват множество карфици, лъсна хлъзгав лед. Стоплихме се, като си направихме обща снимка на фона на знамената, които носехме и продължаихме към паметника, който не се виждаше от падналата мъгла.
Горе намерихме строен военен оркестър. Полицаи подреждаха събралите се хора в две редици, една срещу друга така, че пространството между тях да е свободно. Часът беше около 12 и 30. Питам полицая до мен кога се очаква да започне церемонията, а той вдигна рамене и каза, че вече 2 часа очакват официалните гости. Решихме да изчакаме малко и да видим какво ще стане, все пак не сме се качили до тук за нищо. Чакането не беше напразно. След 20-тина минути дойдоха Маргарита Попова, Цветан Цветанов и кметове на области и градовове.
Церемонията започна с поднасяне на венци. Следва минута мълчание на колене в памет на героите. Изправихме се и оркестърът изпълни химна на България. Веднага след края на химна се случи нещо, което за мен е магия. Вятърът и снеговалежът изведнъж спряха, мъглата се вдигна, а облаците направиха път на слънцето и то изгря в пълния си блясък и топлина. Разкри се уникална бяло-снежна гледка, всичко наоколо блестеше ослепотелно - земята, храстите, дърветата. Хората погледнаха нагоре, усмивка се разля по иначе понамръщените им от студа лица. Поздравихме се още веднъж за празника. Почувствах, че с всички тези хора сме едно цяло, щастливи от това, че сме на това място в този момент. Настроението беше почти еофорично. Честно казано ми идеше да извикам "Ура!" или "Българи юнаци", но красотата и непринудеността около мен ме оставиха безмълвен. Целият момент траеше не повече от минута. Беше толкова силен, че едновременно обезоражаваше и зареждаше. Това странно съвпадение ще го помня цял живот, усещах загадъчност, магичност. След 60 секунди всичко се върна – облаците, мъглата, валежът и мразовитият вятър. Решихме да слизаме, бяхме изгладнели.
В подножието на върха кипеше живот, търговия. Освен знамена, човек можеше да си вземе сандвич с кебапче, кюфте, наденица, да си купи сувенир или просто да послуша българска музика, носеща се от близката малка сцена. Очакваха ни обаче още 4км. до колата и решихме веднга да тръгнем надолу. Тогава, вече категорично, слънцето и доброто време завладяха положението. Пред нас се разкриха приказни гледаки, които няма как да се забележат, преминавайки през прохода с кола. В Казанлък се нахранихме обилно и се отправихме към улица Шипка в София, откъдето тръгнахме.
