Успешно вземане на изпити

Молитва към Св. Богородица „Подаваща ум“

Дойде месец юни. Това значи, че лятната сесия в Университета започва със страшна сила. Всеки студент се е свил в стола пред бюрото си и чете ли чете. Някои четат книги, други лекции, трети от лаптопи или таблети, четвърти пък се отдават на страннни ритуали, но целта на всички е една – успешното вземане на изпитите. Те пък са различни по брой и трудност, но не и по значение.
          Скоро бях на екскурзия и обиколих няколко български исторически забележителности и манастири. Всяко едно от тези места притежава неописуема сила и всеки трябва сам да я усети.  При посещението на Соколския манастир обаче почувствах, че духовниците изпитват силна зигриженост към българското обаразование. В църквата продаваха брошурки с различни молитви. В купчината намерих една със заглавие „Успешно вземане на изпити“. Веднага си я купих, а съдържанието ме накара да се усмихна и замисля. И сега искам да ви предоставя още една възможност за опора в тежките дни на горещата сесия. Надявам се молитвата да ви вдъхне нужните знания, за да вземете изпитите си благополучно.

Богородице Пречиста, Ти си Дом, който създаде за Себе Си Божията Премъдрост – Христос, нашият Бог. Ти ни даряваш духовни дарове. Ти издигаш нашия ум от този суетен свят към вечния живот в Царството Небесно и ни помагаш във всяка беда и нужда.

Приеми тази молитва от нас, Твойте недостойни роби, които с вяра и умиление се покланяме на Твоя пречист образ. И сега, Всевъзпявана, Вселюбима наша Майко, просвети нашия ум, за да усвоява успешно всяко душеполезно знание и добра наука за прослава на Света Троица, за полза на Църквата и отечеството ни. Укрепи волята ни да постоянства в трудолюбие и всяко добро дело за слава на Христа, нашия Бог. Благослови нашите началници, родители и учители, които ни ръководят в познание на доброто като ни даваш сили и здраве, за да продължи това учение. Амин!

„Драги ученици и студенти, след като вземете успешно изпитите си не забравяйте да благодарите!“

Оттук - оттам част 1

Проблемът с уличните кучета в София

Днес във вестник „Капитал Daily“ прочетох една кратка, но съдържателна критика, адресирана към кмета на столицата Йорданка Фандъкова, относно проблемите на града и в частност – уличните кучета. Аз бих отнесъл коментара към цялата управа – настояща и бивша, и не само към кмета, но към целия административен апарат, който отговаря за безопасния живот в града.. Не намерих линк към статията, затова ще цитирам от хартиеното издание:

Проблемите на София според Фандъкова

Откриване на топлата вода

На третата година от мандата си (и на седмата, откакто ГЕРБ управлява София) кметът Йорданка Фандъкова формулира четирите големи проблема на града – бездомните кучета, липсата на места в детските градини, дупките по пътищата и малкият интерес към програмата за енергийна ефективност на жилищата.

Проблемите са наистина тежки и болезнени за гражданите и с констатацията си кемтът явно признава пълното безсилие – собствено и на партията си, да намери решение поне на един от тях. Определнянето на приоритети, което Фандъкова направи вчера, щеше да е по-подходящо за първите три месеца от управлението й. Само че минаха три години и единственото, което данъкоплатците продължават да чуват, са общи констатации и пожелания в бъдеще време.

„За мен е важно да се приберат глутниците от улиците“, казва Фандъкова. Не ни се иска да мислим, че това е станало „важно“ едва след разкъсания човек в кв. „Малинова долина“. Как обаче да си обясним факта, че за толкова време напредъкът по темата е нулев? И докато ръководството на общината „открива топлата вода“ и предлага поредните палиативни мерки, парите на жителите на София продължават да изтичат уж за решаване на същите тези проблеми.

От в-к Капитал Daily, 9. IV. 2012

ПС: Радвам се на това, което в момента се случва в центъра на София – подновяването на площади, градинки, улици, булеварди, скорошното откриване на втората линия на метрото и още много други положителни неща, но безопасността е на първо място, а като че ли няма кой да ни защити от бездомните кучета, а скоро може би и от котките, а след това от плъховете, обитаващи канализацията?. Всичко опира до 3 неща – контрол, контрол, контрол!

Магичният 3-ти март

„Човекът е човек тогава, когато е на път“ е казал българският поет Пеньо Пенев. Следвайки тази сентенция група приятели решихме да тръгнем на път. Началото и краят му са улица Шипка в София, а средата – връх Шипка и паметникът там. Всичко се развива в един светъл ден – 3-ти март 2012година. Събрахме се в 8 часа в центъра на София, заредихме гориво и хванахме подбалканския път.   
            

Бяхме на около 25 км. от върха, когато заваля силен дъжд, който премина бързо в градушка. Накрая го обърна на сняг. На 4 км. ни спря полицай и настоя да отбием плътно в дясно и да паркираме. Колоната от коли се виеше нагоре, а хората се изкачваха пеш. Към снеговалежа се присъедини силен, студен вятър. Снегът се трупаше, а едно самотно камьонче разхвърляше пясък и сол, поне да предотврати заледяване. Всеки вървеше нагоре заедно със своята компания. Някои пееха, други пиеха, но всички имаха една цел – да се качат на върха и, може би, да усетят нещо различно и необикновено. Зад всеки завой бяха поставени полицаи, които спокойно се грижеха за реда и безопасността.
         

   Когато бяхме на километър и половина от върха, времето стана още по-люто. Наоколо вече нямаше възвишения, които да ни пазят от вятъра и той стана безпощаден. Снегът се забиваше в лицата, все едно се забиват множество карфици, лъсна хлъзгав лед. Стоплихме се, като си направихме обща снимка на фона на знамената, които носехме и продължаихме към паметника, който не се виждаше от падналата мъгла.
          

  Горе намерихме строен военен оркестър. Полицаи подреждаха събралите се хора в две редици, една срещу друга така, че пространството между тях да е свободно. Часът беше около 12 и 30. Питам полицая до мен кога се очаква да започне церемонията, а той вдигна рамене и каза, че вече 2 часа очакват официалните гости. Решихме да изчакаме малко и да видим какво ще стане, все пак не сме се качили до тук за нищо. Чакането не беше напразно. След 20-тина минути дойдоха Маргарита Попова, Цветан Цветанов и кметове на области и градовове. 

Церемонията започна с поднасяне на венци. Следва минута мълчание на колене в памет на героите. Изправихме се и оркестърът изпълни химна на България. Веднага след края на химна се случи нещо, което за мен е магия. Вятърът и снеговалежът изведнъж спряха, мъглата се вдигна, а облаците направиха път на слънцето и то изгря в пълния си блясък и топлина. Разкри се уникална бяло-снежна гледка, всичко наоколо блестеше ослепотелно - земята, храстите, дърветата. Хората погледнаха нагоре, усмивка се разля по иначе понамръщените им от студа лица. Поздравихме се още веднъж за празника. Почувствах, че с всички тези хора сме едно цяло, щастливи от това, че сме на това място в този момент. Настроението беше почти еофорично. Честно казано ми идеше да извикам "Ура!" или "Българи юнаци", но красотата и непринудеността около мен ме оставиха безмълвен.  Целият момент траеше не повече от минута. Беше толкова силен, че едновременно обезоражаваше и зареждаше. Това странно съвпадение ще го помня цял живот, усещах загадъчност, магичност. След 60 секунди всичко се върна – облаците, мъглата, валежът и мразовитият вятър. Решихме да слизаме, бяхме изгладнели.
           

В подножието на върха кипеше живот, търговия. Освен знамена, човек можеше да си вземе сандвич с кебапче, кюфте, наденица, да си купи сувенир или просто да послуша българска музика, носеща се от близката малка сцена. Очакваха ни обаче още 4км. до колата и решихме веднга да тръгнем надолу. Тогава, вече категорично, слънцето и доброто време завладяха положението. Пред нас се разкриха приказни гледаки, които няма как да се забележат, преминавайки през прохода с кола. В Казанлък се нахранихме обилно и се отправихме към улица Шипка в София, откъдето тръгнахме.